Излизам на терасата и виждам Витоша.
Не е по-хубава от в друга вечер, но днес е много лятна.
Вятъра прави малки урагани в пепелника и отвява отломките от силната ми цигара.
Мирише на топли спомени и незавършени случки... Трябва да си измия зъбите, за да не мирише и на убийствено як тютюн.
Духа силно, но в същото време меко и уютно, както на брега на нощното море.
Много странен вятър е. Нашепва ти за моментите, които не си довръшил през лятото. Напрягаш слух и аха, да чуеш крясъка на чайките... и стъпките Му зад теб, точно там, където се среща тревата и пясъка.
Е да, но съм си на балкона в София и гледам Витоша. Тя е още гола и само няколко светлинки - от хижата и кулата предначертават пътя, който снегът отдавна трябваше да е очертал.
Красиво е топлото време през декември...и някак странно. Това време се е*ава с главата ми. Ураганният вятър ме привлича, още от миналия път, когато уби прането ми... два пъти. Свири така виртуозно на ПВЦ дограмата в нас, която не е добре оплътнена.
Не шепот, а джазово-дрезгаво-кадифено припомняне...

И един ретро и не съвсем кадифен, но много истински поздрав от мен:

Разби ме с тази песен....честно!

А и аз си страдам от прекалено голямо разностилие на предпочитанията.(-:

Kakvo i e na dogramata?